ВАРНА, 04.08.2026, вторник, 17:16:53

Аз бях пчела - една от хилядите
Автобиография

Преди да видя света, аз го усещах.

Той беше топъл, тесен и тъмен. Притискаше ме от всички страни, но не ме плашеше. Бях свикнала с тази тъмнина. Тя беше моят първи дом — шестоъгълна восъчна килийка, затворена с тънко похлупаче.

Не знаех какво има отвъд него.

Не знаех, че над мен и под мен се намират хиляди други килийки. Не знаех, че около мен живеят десетки хиляди мои сестри. Не знаех какво е Слънцето, какво е цветето, какво е вятърът.

Знаех само, че трябва да изляза.

С челюстите си започнах да гриза восъчното капаче. Работех бавно. Тялото ми още беше меко. Краката ми се преплитаха. Крилата ми бяха влажни и прилепнали към гърба.

Пробих малка дупка.

През нея нахлу миризма.

Не една миризма, а цял свят от миризми — восък, мед, прашец, прополис, пило, хиляди тела, топлина, влага и нещо друго, което не можех да назова.

Това беше миризмата на нашата майка.

И миризмата на нашия дом.

Избутах капачето и подадох глава.

За първи път отворих очи.

Но не видях света така, както би го видял човек. Пред мен нямаше ясни лица и отделни предмети. Имаше движение, светли и тъмни петна, проблясъци, антени, крака и тела, които се плъзгаха край мен в непрекъснат поток.

Една сестра спря.

Докосна ме с антените си.

Аз също я докоснах.

Тя разбра коя съм.

И аз разбрах, че не съм сама.

Нямах име. Ние не си давахме имена. Разпознавахме се по миризмата, по допира, по мястото и по онова необяснимо усещане, че принадлежим една на друга.

Но ако трябва да се нарека някак, нека бъда Лъч.

Защото целият ми живот беше пътуване от тъмнината към светлината.

Първата ми работа

Не получих време да се възхищавам на живота.

В кошера никой не се ражда само за да съществува. Всяка от нас се появява с дълг към всички останали.

Обърнах се към килийката, от която бях излязла.

По стените ѝ имаше остатъци от пашкула ми, люспици и следи от развитието ми. Наведох глава и започнах да чистя.

Това беше първата ми работа.

Чистех килията, в която бях израснала, за да може майката да снесе в нея ново яйце. После почистих съседната. После още една.

Пъхах глава до дъното. Изстъргвах стените с челюстите си. Заглаждах восъка. Проверявах всяко ъгълче с антените си.

Тогава разбрах първия закон на кошера:

„Мястото, което освобождаваш след себе си, трябва да бъде готово за следващия живот.“

Никой не ми нареди да чистя.

Нямах началник.

Миризмите, допирът и движенията на сестрите ми подсказваха от какво има нужда семейството. Аз просто усещах празното място и разбирах, че трябва да го запълня с работа.

Кошерът говореше без думи.

А ние го чувахме.

Станах кърмачка

След няколко дни в мен настъпи промяна.

Жлезите в главата ми започнаха да отделят храна, предназначена за най-младите личинки. Вече не бях само чистачка.

Станах кърмачка.

За първи път надникнах в килийка, където лежеше мъничка бяла личинка. Тя нямаше очи. Нямаше крака. Не можеше да поиска нищо.

Но аз знаех, че е гладна.

Наведох глава и поставих до нея капка храна.

Личинката се размърда.

В този миг изпитах чувство, което човек вероятно би нарекъл нежност.

Пред мен лежеше бъдеща сестра. Може би бъдеща чистачка, кърмачка, строителка, пазачка или разузнавачка. Може би щеше да живее по-дълго от мен. Може би щеше да умре още преди да излезе от килийката.

Аз не знаех.

Знаех само, че сега животът ѝ зависи от моята капка.

Обикалях от килийка на килийка. Докосвах личинките с антените си. Разпознавах възрастта им, нуждите им и състоянието им. На най-младите давах богата храна. На по-големите — смес, в която имаше преработен прашец и мед.

Не всяка килийка миришеше еднакво.

Понякога личинката беше болна или мъртва. Тогава не можехме да се преструваме, че всичко е наред. Отваряхме килийката, изваждахме загиналото тяло и го отнасяхме навън.

В кошера милостта не означаваше да запазим мъртвото.

Милостта означаваше да спасим живите.

Видях нашата майка

Един ден потокът от пчели около мен се промени.

Сестрите се отдръпваха и отново се приближаваха. Докосваха с антените си едно по-дълго тяло, което се движеше бавно по питата.

Това беше майката.

Хората я наричат царица.

Но тя не беше владетелка, седнала на трон. Не даваше заповеди. Не наказваше. Не избираше коя от нас да живее и коя да умре.

Тя беше сърцето на продължението.

Коремчето ѝ беше голямо и тежко. Край нея вървеше малка свита от придружителки. Те я хранеха, почистваха я и докосваха тялото ѝ. После разнасяха нейната миризма из целия кошер.

И аз бях част от тази свита.

Подадох ѝ храна.

Тя прие капката и продължи напред.

Наведе глава в една почистена килийка, провери я с антените си, обърна тялото си и постави яйце на дъното.

Един живот започна пред очите ми.

После още един.

И още един.

Тогава разбрах, че майката не познава дъщерите си една по една. Невъзможно беше. Ние бяхме хиляди.

Но всички носехме нейната миризма.

А тя носеше бъдещето на всички ни.

Приемах нектара

С времето работата ми отново се промени.

Започнах да стоя близо до мястото, където се завръщаха събирачките.

Те идваха от един свят, който още не бях виждала. Телата им миришеха на цветя, слънце, вятър и далечина.

Една събирачка се приближи до мен. Коремчето ѝ беше натежало. Тя докосна антените ми и отвори устните си.

Аз приех капката нектар, която тя ми предаде.

Това беше първият ми досег с лятото.

В нектара имаше аромат на цвят, който не познавах. Имаше вода, сладост и следа от мястото, където беше събран.

За миг видях чрез нея онова, което още никога не бях виждала — поле под открито небе.

Не с очите си.

С вкуса.

Пренесох нектара до свободна килийка. Обработих го в устата си, добавих вещества от собственото си тяло и го поставих като малка капка по стената на килийката.

После друга сестра го пое.

След нея — трета.

Нектарът преминаваше от тяло в тяло. Водата постепенно се изпаряваше. Сложните захари се променяха. Цветният сок бавно се превръщаше в мед.

Хората виждат буркан с мед и мислят, че той е събран готов от цветята.

Но медът не расте по цветовете.

Ние го създаваме.

Цветето ни дава суровината. Слънцето дава енергията. А хиляди пчели дават време, ензими, въздух и живот.

Една капка преминава през много усти, преди да стане част от зимата.

Приемах прашеца

Пчелите, които се връщаха с прашец, изглеждаха различно.

По задните им крака имаше големи цветни топчета — жълти, оранжеви, кафяви, понякога почти лилави.

Събирачката сама намираше подходяща килийка и сваляше товара си. Аз и други млади сестри притискахме прашеца с глави и челюсти, подреждахме го плътно и го овлажнявахме с малко нектар и секрети.

Слой след слой.

Цвят след цвят.

Така създавахме запас от храна, без която не можехме да отглеждаме пило.

Медът беше нашата енергия.

Прашецът беше нашето изграждане.

От него идваше силата да създаваме нови тела, нови жлези, нови мускули и нови поколения.

Понякога спирах над отворена килийка и разглеждах цветовете на прашеца. Всеки пласт беше свидетелство за различно растение, различен ден и различен полет.

Питата беше нашата книга.

Само че не пишехме с мастило.

Пишехме с мед, восък, прашец и миризми.

Срещата с прополиса

Най-трудно беше с пчелите, които носеха прополис.

Те се връщаха с лепкави товари по краката. Не можеха лесно да ги свалят сами. Трябваше да се приближим и внимателно да издърпаме смолистата материя.

Прополисът миришеше силно — на пъпки, кора, смола, гора и горчивина.

Той не беше храна.

Беше защита.

С него запълвахме пукнатините. Заглаждахме неравностите. Покривахме места, които не можехме да отстраним. Укрепвахме входа. Намалявахме пролуките. Обработвахме стените на дома си.

Медът хранеше живота.

Прополисът пазеше границата между живота и разпадането.

Докато го разтеглях с челюстите си, разбирах колко различни могат да бъдат даровете на растенията. Някои ни даваха нектар. Други — прашец. Трети — смоли, с които да защитим дома си.

Ние не вземахме от природата едно нещо.

Четяхме я като огромна книга и използвахме всяка нейна дума.

Станах строителка

Един ден усетих топлина по долната страна на коремчето си.

Между сегментите се появиха малки прозрачни люспици.

Восък.

Извадих една с краката си, подадох я към челюстите и започнах да я размесвам.

Люспицата омекна.

Предадох я на друга сестра. Тя я постави в строящата се пита. Трета я притисна. Четвърта добави ново парченце.

Никой не носеше чертеж.

Никой не измерваше ъглите.

И все пак пред нас израстваха редици от шестоъгълни килийки.

Строяхме в тъмнина, висящи една за друга като жива завеса. Телата ни създаваха топлина. Антените ни измерваха разстояния. Челюстите ни оформяха стените.

Шестоъгълникът не беше украса.

Той беше решение.

В малко пространство побираше много живот и много храна. Стените на една килийка служеха на съседните. Нямаше излишен восък. Нямаше празно място.

Понякога хората казват, че пчелната пита е съвършена.

Ние не мислехме за съвършенство.

Мислехме само как да продължим.

Топлех пилото

Имаше студени нощи, дори през топлите месеци.

Тогава притисках гърдите си към питата и започвах да съкращавам летателните мускули, без да движа крилата.

Тялото ми се нагряваше.

Топлината преминаваше към килийките.

Вътре растяха личинки и какавиди, които не можеха сами да регулират температурата си. Малко отклонение можеше да промени развитието им.

Стоях неподвижно и се превръщах в жива печка.

Друг път беше прекалено горещо.

Тогава заставахме на входа или върху питите и размахвахме криле. Въздухът тръгваше през кошера. Сестри носеха вода, разстилаха капки и ние ги изпарявахме.

Хиляди крила се превръщаха във вентилационна система.

Не охлаждахме само себе си.

Охлаждахме общото тяло.

Тогава окончателно разбрах, че кошерът не е помещение, в което живеят много пчели.

Кошерът е едно огромно същество.

А ние сме неговите клетки.

Една от нас е мускул.

Друга е жлеза.

Трета е кожа.

Четвърта е памет.

Пета е око, което лети надалеч и се връща с новина.

Изнасях мъртвите

Една сутрин открих неподвижна сестра между питите.

Докоснах я с антените си.

Тя не отговори.

Миризмата ѝ вече се променяше.

Хванах я с челюстите си и започнах да я влача към входа. Тялото ѝ беше тежко. Крилата ѝ се закачаха по восъка. Няколко пъти трябваше да спра.

Не знаех коя е била.

Може би някога ме беше хранила като личинка.

Може би беше почистила килийката, в която израснах.

Може би беше донесла нектара, от който бях получила първата си храна.

Изнесох я до прилетната дъска и полетях на кратко разстояние.

Пуснах тялото ѝ в тревата.

Не извършихме погребален обред. Нямахме гробове. Не можехме да си позволим да пазим мъртвите до живите.

Но аз я помнех поне още няколко мига.

После миризмата на кошера ме повика обратно.

Работата продължаваше.

Първото ми излизане

До този ден целият ми свят се побираше между восъчните пити.

Познавах топлината, тъмнината и миризмите. Познавах докосването на хиляди тела. Познавах вкуса на нектар от места, които никога не бях виждала.

Но не познавах небето.

Приближих се до входа.

Отвън идваше огромна светлина.

Тя ме уплаши.

Спрях на границата между тъмното и яркото. Пред мен сестрите излитаха и изчезваха. Други се завръщаха с тежки товари.

Пристъпих напред.

Светът избухна.

Небето нямаше стени.

За първи път усетих вятъра по цялото си тяло. За първи път видях цветове, които в кошера не съществуваха. За първи път разбрах, че домът ни е малък сред нещо неизмеримо.

Разтворих криле.

Паднах.

После въздухът ме пое.

Направих първия си ориентировъчен полет. Не отлетях далеч. Обърнах глава към кошера, описах кръг, после по-голям кръг.

Запомнях.

Положението на входа.

Очертанията на дървото.

Линията на покрива.

Светлото петно на камъка.

Миризмата на въздуха.

Посоката на Слънцето.

Погледнах към дома си отгоре.

Беше толкова малък.

И все пак в него се намираше всичко, което обичах.

## Станах пазачка

След няколко дни застанах на входа.

Това беше границата между нашия свят и всичко останало.

Всяка завръщаща се пчела носеше миризма. Докосвах я с антените си и проверявах дали принадлежи на нашето семейство.

Нашите преминаваха.

Чуждите спирахме.

Понякога някоя непозната пчела идваше не като нападател, а объркана от вятъра. Ако носеше нектар или прашец и не се държеше заплашително, можехме да я допуснем.

Но имаше и крадци.

Те пристигаха напрегнати, търсеха пролука и се опитваха да достигнат запасите ни.

Тогава се хвърляхме върху тях.

Хапехме краката и крилата им. Притискахме ги. Ако беше необходимо, жилехме.

Знаех, че жилото ми е последното ми оръжие.

При ужилване на меката кожа на голямо животно можех да загубя част от тялото си и да умра. Но не се страхувах така, както човек се страхува за себе си.

Страхувах се за кошера.

За личинките.

За майката.

За меда.

За всички сестри, чиито лица не познавах, но чиято миризма беше част от мен.

Един следобед над входа се появи оса.

Тя беше силна, бърза и гладна.

Хвърлихме се върху нея. Дърпахме я за краката. Опитвахме се да я притиснем. Една сестра беше убита. Друга загуби крило.

Накрая осата падна.

Ние останахме.

Така разбрах какво означава победа в кошера.

Победата не е да оцелеят всички.

Победата е да оцелее семейството.

Танцът

Когато събирачките се връщаха от богата паша, те не просто разтоварваха нектара.

Те танцуваха.

Заобикаляхме ги и докосвахме телата им с антените си. В тъмнината не беше необходимо да виждаме всичко. Усещахме вибрациите, посоката на движението, продължителността на пробега и миризмата на цветята.

Една събирачка се движеше по питата, разтърсваше коремчето си и отново се връщаше в началото.

В танца ѝ имаше посока.

Имаше разстояние.

Имаше настойчивост.

Той казваше:

„Там има изобилие.“

Или:

„Там имаше храна, но вече намалява.“

Понякога няколко разузнавачки съобщаваха за различни места. Едната танцуваше за поляна на изток. Другата — за цъфтящи дървета на юг. Трета — за нов източник на запад.

Никой не гласуваше.

Никой не издаваше заповед.

Повече пчели започваха да следват най-убедителния танц. После отлитаха, проверяваха източника и, ако той беше добър, се връщаха и също започваха да танцуват.

Решението се раждаше от много малки решения.

Кошерът мислеше чрез нас.

Първият ми истински полет

Последвах танца на една опитна събирачка.

Преди да изляза, приех малка проба нектар от нея. Запомних аромата.

Излетях.

Слънцето стоеше високо. Насочих се според ъгъла, който бях научила от танца.

Под мен се движеха земя, трева, покриви и сенки. Вятърът ме отклоняваше, но аз поправях курса си.

Летях дълго.

После усетих миризмата.

Първо слабо.

После по-силно.

Пред мен се появи поле от цветове.

Кацнах върху един от тях.

За първи път докоснах цвете.

Венчелистчетата се огънаха под тежестта ми. Пъхнах хоботчето си към нектара. Сладката течност се изкачи нагоре.

По косъмчетата на тялото ми полепна прашец.

Преместих се на следващия цвят.

После на следващия.

Докато търсех храна за дома си, пренасях прашец между цветовете. Не знаех какво е опрашване. Не мислех за плодовете и семената, които щяха да се появят след мен.

Аз изпълнявах своята работа.

Растението изпълняваше своята.

И от срещата ни се раждаше бъдещето и на двата свята.

Когато медовото ми стомахче се напълни, поех обратно.

Никога няма да забравя първото завръщане.

Разпознах дървото.

После покрива.

После малката тъмна цепнатина на входа.

Сестрите ме приеха.

Предадох нектара на млада приемчица.

Тя го вкуси така, както някога аз бях вкусила първата капка от непознато поле.

Тогава разбрах, че вече не съм пчела, която слуша разкази за света.

Вече бях една от тези, които го носят у дома.

Събирах вода

Не всеки полет беше за сладост.

В горещите дни търсех вода.

Кацах край малки локви, по влажна почва или върху мокри листа. Пиех внимателно, защото гладката водна повърхност можеше да се превърне в капан.

Връщах се в кошера и предавах водата.

Тя беше нужна за охлаждането. Беше нужна за разреждането на храната. Беше нужна на кърмачките.

Никой човек не би нарекъл водата богатство, когато има цяла река.

Но за кошера богатството не се измерва с това колко има в света.

Измерва се с това колко можеш да донесеш до мястото, където е необходимо.

Събирах прашец

Когато търсех прашец, работех различно.

Кацах върху тичинките и сресвах полепналите зрънца от тялото си. Прехвърлях ги с краката, овлажнявах ги с малко нектар и ги притисках в кошничките на задните си крака.

Товарът растеше.

Понякога беше яркожълт. Друг път оранжев, кремав или сивкав.

Тежките топчета променяха полета ми. Трябваше да изразходвам повече сила, за да се издигна.

Когато се завръщах, намирах свободна килийка и сама изтласквах прашеца в нея. Млади сестри го притискаха и подреждаха след мен.

Виждах в тях себе си от предишните дни.

Те още не познаваха небето.

Но вече приемаха частици от него.

Събирах прополис

Прополисът беше най-тежката работа.

Търсех смоли по пъпките и наранените места на растенията. С челюстите си откъсвах малки частици и ги прехвърлях към задните си крака.

Материята беше лепкава и упорита.

Полетът с нея беше труден.

Когато се върнех, не можех сама да се освободя от товара. Заставах неподвижно и чаках домашните пчели да го издърпат.

Понякога това отнемаше дълго време.

Но знаех къде ще отиде смолата — в пукнатина, по грапава стена, около входа или върху място, което трябва да бъде изолирано.

Аз носех нещо, което не се яде.

Носех сигурност.

Станах разузнавачка

Не зная в кой точно ден престанах само да следвам чуждите танци и започнах сама да търся.

Може би полетите ме бяха научили.

Може би нуждата на семейството ме беше повикала.

Излетях без точна посока.

Този път не знаех къде има храна.

Трябваше да я намеря.

Летях над места, които никога не бях посещавала. Проверявах миризми. Кацах върху отделни цветове. Опитвах нектара. Оценявах колко е сладък, колко цветове има, колко време ще отнеме пътуването и колко силен е вятърът.

Една малка група цветя не беше достатъчна.

Един богат цвят също не беше достатъчен.

Търсех място, което заслужава усилието на много пчели.

Дълго не откривах нищо.

Горивото в медовото ми стомахче намаляваше.

Трябваше да реша дали да продължа, или да се върна.

Тогава въздухът донесе слаб аромат.

Полетях срещу него.

Ароматът се усили.

Зад редица дървета се откри цъфтящо пространство, което не бях виждала преди.

Кацнах.

Опитах нектара.

Беше богат.

Прелетях над мястото, за да преценя размера му.

Имаше достатъчно цветове за много сестри.

Запомних Слънцето, посоката, очертанията на терена и времето на полета.

После се върнах.

В кошера не предадох само нектар.

Започнах да танцувам.

За първи път сестри се събраха около мен и се опитаха да разберат моята новина.

Движех се по питата.

Разтърсвах коремчето си.

Повтарях.

Отново и отново.

„Летете натам.“

„Разстоянието е такова.“

„Миризмата е тази.“

„Храната си заслужава.“

Няколко пчели ме последваха.

После излетяха.

Чаках.

Не зная колко време беше минало, когато се върна първата.

Тя носеше същия аромат.

Започна да танцува.

После се върна втора.

И трета.

Моята новина вече не беше само моя.

Беше станала решение на семейството.

В този ден изпитах гордост.

Не защото бях открила цветята.

А защото знанието ми беше станало действие на хиляди крила.

Светът се променяше

Някои дни полетата бяха щедри.

Други дни цветята оставаха празни.

Дъждът измиваше нектара. Вятърът ни блъскаше към земята. Студът затваряше цветовете. Сушата прекъсваше потока на сладостта.

Мястото, за което бях танцувала вчера, днес можеше да не струва нищо.

Тогава танцът ми ставаше кратък.

После спираше.

Ние не бяхме верни на мястото.

Бяхме верни на истината за мястото.

Понякога човекът, който се грижеше за кошерите ни, идваше наблизо. Усещахме стъпките му по земята. Миризмата му проникваше през входа.

Той отваряше покрива и светлината нахлуваше между питите.

Някои сестри се тревожеха. Други продължаваха работа.

Големите му ръце изваждаха рамките.

Не разбирах напълно намеренията му.

Понякога ни даваше пространство.

Понякога вземаше мед.

Понякога ни помагаше.

Понякога нарушаваше реда ни.

За нас той беше като времето — огромна сила, която можеше да бъде полезна или опасна, но никога напълно разбираема.

Крилата ми остаряха

Не забелязах старостта изведнъж.

Първо един край на крилото ми се разнищи.

После се появи малка цепнатина.

След много полети крилата ми вече не бяха прозрачни и гладки. Бяха надраскани от въздуха, листата, стъблата и времето.

Мускулите ми се уморяваха по-бързо.

Полетът срещу вятъра стана по-тежък.

Но продължавах.

Лятната работничка няма време за дълга старост. Нашият живот се измерва не само в дни, а в километри.

Всяко размахване на крилата отнемаше частица от мен.

Всяко завръщане беше малка победа.

Започнах да забелязвам младите събирачки. Те летяха уверено, с цели крила и силни тела. Някои следваха моите танци.

Други откриваха по-добри места и аз следвах техните.

Това не ме натъжаваше.

Кошерът не се нуждаеше аз винаги да бъда първа.

Нуждаеше се знанието да продължи без мен.

Последният полет

Сутринта беше топла.

Излязох рано.

Слънцето още не се беше издигнало високо, но аз знаех място, където цветовете започваха да отделят нектар по това време.

Полетях натам.

Вятърът беше слаб.

Под мен земята преминаваше като позната карта.

Кацнах върху цвят и се хванах с краката си. Пъхнах хоботчето.

Нектарът беше там.

Събирах бавно.

Преместих се на втори цвят.

После на трети.

Когато товарът ми стана достатъчен, излетях към дома.

Но по средата на пътя вятърът се усили.

Опитах да се издигна над тревата.

Едното ми крило не ме слушаше.

Слязох върху лист, за да си почина.

Оттам можех да видя небето.

Колко огромно ми се беше сторило при първия полет.

Сега не ме плашеше.

Мислех за тъмната килийка, от която бях излязла.

За първата личинка, която нахраних.

За майката.

За капките нектар, които приемах.

За восъка между челюстите ми.

За прополиса.

За мъртвата сестра, която отнесох в тревата.

За първия танц, който последвах.

За първия танц, който изпълних.

В медовото ми стомахче имаше нектар.

Исках да го занеса у дома.

Опитах отново да полетя.

Издигнах се.

Прелетях малко разстояние.

После силите ми ме напуснаха.

Паднах в тревата.

Не изпитах ужас.

Не мислех, че светът свършва.

Кошерът продължаваше да живее.

В този миг други сестри почистваха килийките. Кърмачки хранеха личинките. Строителки отделяха восък. Пазачки стояха на входа. Събирачки летяха по маршрути, които бях показвала. Млади пчели отваряха очи за първи път.

Някоя от тях може би щеше да почисти килийката, в която бе израснала.

После да нахрани личинка.

Да приеме капка нектар.

Да докосне майката.

Да изгради пита.

Да пази входа.

Да види небето.

Да открие поле.

Да танцува.

Моето тяло лежеше сред тревата.

Но част от мен беше в меда.

Част от мен беше във восъка.

Част от мен беше в хранените от мен сестри.

Част от мен беше в маршрутите, които бях показала.

Част от мен беше в миризмата на дома.

Аз се родих като една пчела.

Живях като хиляди.

И когато умрях, кошерът не стана по-малък.

Защото ние никога не живеем само в собственото си тяло.

Ние живеем една в друга.

Аз нямах име.

Нямах гроб.

Нямах история, която сестрите ми да разказват.

Но имах живот.

Бях чистачка.

Бях кърмачка.

Бях придружителка на майката.

Бях приемчица на нектар.

Подреждах прашеца.

Обработвах прополиса.

Бях строителка.

Топлех пилото.

Вентилирах кошера.

Изнасях мъртвите.

Бях пазачка.

Носех вода.

Събирах нектар, прашец и смоли.

Бях разузнавачка.

Бях танц и бях посока.

Бях едно малко съзнание в огромното съзнание на семейството.

Аз бях една от хилядите.

Аз бях кошерът.

Аз съм кошерът!